ТЕЗИСИ ЗА ПОЛИТОЛОГИЯТА
УВОДНИ ДУМИ
Политологията е дисциплина, която се разработва и изучава във всички университети на съвременното капиталистическо общество. По времето на социализма у нас, както и в другите социалистически страни, политологията беше изместена от такива дисциплини, като исторически материализъм и научен комунизъм, което естествено се отрази неблагоприятно върху разработката на нейните специфични проблеми. Всичко това беше възможно не защото марксистката методология по принцип изключва появата и развитието на политологията като наука и не защото политологията беше в противоречие с марксистката нучна система, взета като развиваща се система, а защото и в света на социализма, както навсякъде и във всички епохи, имаше включително и на решаващи постове в държавния апарат, хора с доктринерски и догматични представи за науката и нейното развитие.
Критиката на догматизма в тези отношения съвсем не означава отхвърляне на реалните приноси към политологията в рамките на научния комунизъм и историческия материализъм, които можеха да бъдат много по-голями, ако беше намерено правилното съотношение между филосовско-методологическото и частнонаучното познание на обществения живот.
Ако в предишния период на общественото развитие политологическата мисъл изпитваше върху себе си досадните ограничения на догматичната едностранчивост, в следващия период – капиталистическата реставрация – тя беше тласната в не по-малко едностранчивите посоки на буржуазната безпринципност, плод на която стана превратното тълкуване на политическата история и политическото настояще на света изобщо и на нашето общество в частност. Не е добре за едно общество, когато не умее да се учи от грешките в своето минало и се отнася нихилистично към неговите действителни постижения.
Истината – върховната цел на научното познание не търпи субективизъм и предвзетости.
І – ПРЕДМЕТ, МЕТОД, КАТЕГОРИАЛЕН АПАРАТ на ПОЛИТОЛОГИЯТА
Политологията е относително самостоятелна научна дисциплина и като такава си има свой собствен предмет, основен метод и категориална система, в които се съсредоточава резултатът на специфичния и познавателен процес.
Тези компоненти на политологията са резултат на научно-изследователската работа в противоречивата история на нейното развитие. Доколкото фиксирането на крайните резултати на политологическите изследвания под формата на книги и учебници е субективна дейност, може да констатираме и немалки различия в разбиранията на различните политолози по различните структурни елементи на тази наука. В настоя щата работа се прави опит за излагане на определено разбиране с надеждата, че ще бъде полезно за интересуващите се.
1. Предмет
Най-лесно е да се каже, че политиката е предмет на политологията. Но въпросът е в това, що е политика?
Нека да тръгнем от факта, че хората наричат политика това, което вършат партиите, правителствата, парламентите. Тази представа обаче е доста повърхностна, тя фиксира само факта, че политиката си има специфични обществени интитуции, чието предназначение е да вземат политически решения и да предприемат политически действия. Тя не дава отговор на въпроса, защо дейността на посочените институти и институции е политическа.
Възниква въпросът: а хората, които не членуват в политически партии и не участвуват в дейността на политическите институции, несе ли занимават с политика? Работата е там , че всеки член на обществото, независимо от това, с какво основно се занимава, учасвува в политиката, дори когато не желае да прави това. Защото дори и когато той не се занимава с политика, политиката се занимава с него.
Следователно политиката има всеобхватен за обществото характер. Но такъв всеобхватен характер имат и моралът, икономиката, правото. Благодарение на всички тези всеобхватни сфери на обществения живот, обществото съществува като вътрешно свързано цяло, в което животът на всеки отделен човешки индивид е зависим от живота на цялото, на обществото. Затова никой отделен човешки индивид не би следвало да казва: ”политиката не ме интересува”, или „не ме интересуват правните закони”, или „не ме интересува обществения морал”, или „не ме интересуват икономическите проблеми на обществото”.
Спецификата на политиката като всеобхватна сфера на обществения живот се състои в това, че при нея става дума за управление на обществените работи чрез дейността на специални органи, упълномощени от обществото или получили това право било чрез присвояване, било в наследство.
Органите ,притежаващи властта да управляват обществото в своята съвкупност наричаме държава и тяхната власт има определени териториални граници.
Определение: Политиката е сфера на обществения живот, при която обществото се управлява от специални органи, плучили това право чрез избори, по наследствен път или чрез пряко насилие.
Създаването на правни закони е политика.
Издаването на Укази и постановления със значимо за цялото общество съдържание е политика.
Провеждането на икономически, просветни и здравни реформи е политика.
Политика е приемането на наказателно –процесуален кодекс, политика е приемането на военната доктрина, приемането на реституционни и приватизационни закони.
Политика е всичко което внася определени изменения в общественото състояние, в официалната регламентация на обществения живот.
Но политиката е и борбата на партиите за овладяване на държавната власт и решенията на партиините ръководства за поведението на техните представители в законодателните и другите органи на властта. Политика са исканията, ултиматумите, предложенията към правителствата във връзка с едни или други въпроси на тяхната вътрешна и международна политика.
Политика са исканията на гражданите за оставка на правителството.
При такова широкообхватно значение на политиката може ли да има гражданин, който да стои извън нея? Който си въобразява , че може да се занимава с неща, които нямат отношение към политиката се самозаблуждава.
Затова прав е един от най-големите революционери, философи и политици на ХХ век В.И. Ленин, когато казва пред представители на младежта: „Училището вън от живота, вън от политиката е лъжа и лицемерие”. По същия начин и науката вън от политиката е лъжа и лицемерие, иармията вън от политиката е лъжа и лицемерие.
Въпросът е не да изолираме от политиката едни или други сектори на обществения живот, а каква да бъде политиката, която им придава определен смисъл и съдържание и в която въвличаме хората. Политиката засяга интересите на всички и затова хората с различни интереси вземат различно отношение към едни и същи политически проблеми.Различните партии предлагат различна политика, защото изхождат от различни интереси.
2. Метод на политологията
Всяка наука борави с един основен и множество неосновни методи.
Методът позволява да се подлагат на анализ и оценка всички явления в политическата сфера и да се откриват обективните тенденции в нейното развитие.
Основен медод на политологията е историческия материализъм. Той произтича от признаването на материалното производство като основа на обществения живот и на политиката като надстройка на икономиката. От това признаване следват редица принципни теоретически положения:
а) че в политиката хората постъпват не съобразно някакви абстрактни представи за добро и зло, а съобразно своите икономически интереси.
б) че основните политически проблеми са предизвикани от противоречията на икономоческия строй на обществото.
в) че всички политически движения са насочени в крайна сметка към съхранение или разрушаване и смяна на съществуващия икономочески строй.
3. Категориален апарат на полаитологията
Категориите са основните понятия на политологията, които образуват цялостна система и с помощта на които хората, овладяли тази наука, са в състояние правилно да се ориентират вобществената действителност и да вземат правилни политически решения.
Първата категория е категорията „политика”,която бе дефинирана при изясняването на предмета. Съдържанието на политиката се разкрива чрез категориалните редове, като всеки категориален ред обхваща политиката цялостно, но от определена гледна точка. Например:
а) политически субекти , политическо съзнание, политическо поведение;
б) държава, партия, масова организзация, политическо движение, електорат, клика;
в) политически цели, политически средства, политическа борба, политическа стачка, обща политическа стачка, политически протест, декларация, възвание, политически компромис, съглашение, консенсус;
г) война, революция, контрареволюция, преврат, въстание, бунт, пуч;
д) демокрация , диктатура, монархия, република;
Може да образуваме още категориални редове за още по-пълно разглеждане на политиката.
Въпрос на политическа култура е правилната употрева на категориите на политологията. Объркването на понятията понякога е умишлено – с цел дезориентиране на читателската или слушателска аудитория. При всички политически дскусии се налага прецизиране на категориалния апарат.
І І ИКОНОМИКА И ПОЛИТИКА
Икономиката е сфера на обществения живот, чрез която се произвежда и разпределя националния доход. Като такава тя е основа за съществуването на всички останали сфери на обществения живот –политиката, изкуството, науката и религията.
- Икономиката като основа на политиката
Тривиална истина е, че цялата материално-техническа база на политиката е произведена отикономиката и в този смисъл политиката е зависима от икономиката. Но истинската роля на икономиката спрямо политиката може да се види като се вземе предвид, че там, в нейната сфера, се завихрят интереси на големи социални групи (класи), които имат определяща роля спрямо политиката.
За да се види как става това, трябва да се разгледа най-напред икономическия строй на обществото.
Икономическият строй това е формата, в която протича производството и разпределението на материалните блага. Тя не е веднъж за винаги дадена, а се променя в процеса на развитието на производството, т.е. има исторически характер.
Исторически определения икономически строй на обществото се нарича начин на производство. Основната линия в развитието на човешкото общество преминава досега през пет начина на производство: първобитнообщинен, робовладелски, феодален, капиталистически и комунистически. Комунистическият начин на производство се заражда в наше време и тепърва ще оформя своето съдържание.
Всеки начин на производство има две страни: производителни сили и производствени отношения. Производителните сили изразяват технологическата страна на производството, т.е. дават представа за това, какво , как и колко се произвежда; производствените отношения изразяват социалната страна на начина на производство, т.е. дават представа за това, кокви социални групи са свързани с производството, каква роля играят в него и по какъв начин си разпределят произведените блага.
Втората, социалната страна на начина на производство (производствените отношения ) е икономическата база върху която се изгражда политическата сфера като вторична, зависима отнея, определяна от нея. Как става това изграждане?
Основен елемент на производствените отношения са формите на собственост. Всички посочени вече исторически определени начини на производство са свързани с определена господствуваща форма на собственност. Така капитализмът е капитализъм, защото при него доминира капиталистическата собственост, която от своя страна има различни разновидности – немонополистическа, монополистическа, държавно-монополистическа, акционерна. Спецификата на капиталистическата собственост се състои в това, че при нея целият процес на производството, разпределението и потреблението представлява преминаването на капитала от една форма на съществуване в друга. Производството има като крайна цел нарастването на капитала.
А що е капитал? Капиталът е стойност която нараства в процеса на производството в резултат на експлоатацията на наемните работници. Значи капиталът е производствено отношение между собственик на средства за производство и лишените от такава собственост наемни работници. В мащабите на обществото като цяло се образуват две основни класи – капиталисти и наемни работници, всяка със своето социално положение, със своята роля в общественото производство, със своите социално-психически характеристики и, което е особено важно – със своите интереси.
Интересът е обективната зависимост на ценностната ориентация на човека (мироглед, идеология, партиини принадлежности) от неговото социално положение.
Връзката между политическата ориентация и интереса в конкретните случаи се влияе от много други фактори, свързани с живота на определената личност. Например мощна политическа манипулация може да доведе до там, че даден конкретен индивид въобще да не разбере изискванията на собствения си интерес. В други, случаи широтата и научността на мирогледа може да променят съществено политическата ориентация на човека, принадлежащ по силата на сациалното му положение към експлоататорската класа.
Закономерно икономически господствуващата класа става и политически господствуваща. Още в зародиша на цивилизацията, при разглеждането на робовладелския строй била открита държавата, с чиято помощ родовата аристокрация започва да държи в подчинение простолюдието. А с превръщането на робите в основна производителна сила на обществото, държавните институции създават и правото, както и всички останали органи за насилие, с помощта на които се пддържа класовото господство на робовладелците. От тогава до съвременните високоразвити капиталистически общества ( в САЩ, Англия, Германия, Япония и т.н. основната задача на политиката на държавата е така да регулира икономическите и всички други отношения обществото, че да осигурява стабилност и непоклатимост на експлоататорската система.
В човешката история никоя експлоататорска система не е вечна и непоклатима. Под възеиствието на своите интереси недоволните от системата винаги са водели ту скрита ту явна борба за нейната промяна. Така и в съвременните условия антикапиталистическите движения от Порто Алегре, Сиатъл, Генуа, Флоренция, Солун и т.н., издигат лозунга „Един друг свят е възможен”. Явно съвременният свят не ги задоволява и те търсят промяна-такава промяна, която да ликвидира социално-класовото иполитическо неравенство,да хармонизира отношенията между хората и между обществото и природата.
От икономическия строй произтичат както интересите, които тласкат една част от обществото да се бори за неговата промяна, така и интересите, които тласкат друга част от обществото да го защитава или в най-дбрия случай даго усъвършенствува.
В политическата сфера сблъсъкаът на противоположните интереси намира израз в борбата за държавната власт между антагонистически противоположните класи.
Класата която владее държавната власт, обаче не е еднородна в икономическо и плитическо отношение.
Вътре в нея се появявят различия относно редица конкретни въпроси на икономическата политика, както и на културната, здравната и всяка друга политика на държавата. Това довежда до образуването на различни политически партии на основата на различните политически разбирания в рамките на една и съща икономически господствуваща класа. По същия начин става нюансировка и в политическите разбирания и цели на икономически подтиснатата класа, която също търси пътя към властта. Въпреки това разноезичие обаче остава основният фактор – класовия интерес, който на езика на политиката намира израз в ясното и точно отношение към икономическия строй на обществото: за неговото съхранение, усъвършенствуване или за теговото коренно изменение.
2.
Обратното въздействие на политиката върху икономиката
От досегашното разглеждане стана ясно, че политиката възниква и същесвува винаги върху основата на даден икономически строй, че всеки икономически строй си създава своя политическа надстройка, която му съответсвува.
Но политическата система нито е пасивен, нито е еднозначен резултат на икономическата система. Тя се появява, защото преди всичко възниква потребността от разрешаване на вътрешните противоречия на икономическата система, което не може да стане другояче, освен на политическо решение за промяна на законовата база на икономическите отношения.
Така през 1989 – 1990 г. в икономическата система на нашата страна се бяха появили следните противоречия:
а) Бяха създадени огромни за нашите мащаби производствени фондове, които не можеха да бъдат пълноценно използувани поради недостиг на работна сила;
б) Във всички сектори на икономиката съществуваше огромен и инертен бюрократичен апарат, който бавно реагираше на промените в икономическата конюнктура;
в) Партийно-държавната върхушка усилено се облагодетелствуваше за сметка на обществото;
г) Непрекъснато се появяваха дефицити в сферата на обслужване на населението и залежаване на някои стоки. Това означава – противоречия между търсенето и предлагането.
Тези и други противоречия на икономическия строй политиците от онзи период решиха да решават чрез цялостна смяна на системата. По отношение на икономиката това означаваше: смяна на централното планиране и обществените форми на собственост със стихийно регулираща се пазарна икономика и частнокапиталистически форми на собственост.
Смяната беше извършена. Тя обаче не само не реши противоречията, но създаде и нови, още по-сложни и невъзможни за решаване в рамките на „новата „ либерално –пазарна, капиталистическа икономика.
Но тази смяна, колкото и нелогична и парадоксална да изглежда, може да бъде напълно обяснена именно от гледна точка на интересите на отделни социални групи.
Първата социална група беше партийно-държавната върхушка, която по силата на своите ръководни политически позиции можеше бързо и лесно да заграби общественото богатство и да се превърне в кап италистическа класа (това тя вече беше започнала нелегално да прави);
Втората социална група беше тази на реститутската буржоазия – на физическите наследници на някогашната буржоазия, които в резултат на реституцията можеха с лихвите да възстановят собствеността на своите предци.
Третата социална група, групата на трудещите се (работници, селяни, интелигенти, дребни служители в държавния апарат) беше подведена с така наречената масова приватизация.
Ако смяната на икономическата система в България от гледна точка на вътрешното ни икономическо развитие изцглежда парадоксална, то от гледна точка она външните условия тя има известно оправдание. След разпадането на СССР страната беше под непосредствен и тотален външен натиск ( от страна на САЩ и ЕС) с преки ултимативни искания за дълбоки икономически реформи и едва ли би оцеляла, ако провеждаше самостоятелна, отговаряща на националните интереси политика.
ІІІ. ПОЛИТИКА И ИДЕОЛОГИЯ
Политиката решава не само икономически проблеми. Тя се стреми да обхване всички проблеми на общественото развитие и чрез държавата да ги решава в интерес на господстващата класа.
Политиката е целенасочена дейност на съответните институции . Целеполагането при политиката е процес на теоретическо и оценъчно мотивиране на това, което политическите субекти искат да постигнат чрез своята дейност. В този процес решаваща роля играе идеологията.
1.
Същност на идеологията
Идеологията е теоритическо обосноваване на целта на общественото развитие от гледна точка на интересите на дадена класа.
Когато дадена класа няма своя идеология, тя е класа в себе си. Такава класа учасвува в историческия процес обикновенно като оръдие на чужди интереси. Превръщането на класата, която и да е тя в класа за себе си става с помощта на идеологията, изразяваща нейните специфични класови интереси. Затова е необходимо не само идеологията да бъде създавана от дадени образовани представители на класата, но и да бъде усвоена от нейното ядро, способно да води масите в борбата за постигане на определени класови цели.
Основният въпрос, на който отговаря идеологията е: какви цели на общественото развитие можем да си поставим и как да ги постигнем. На този въпрос може да се отговори, ако в идеологическото съзнание е налице единство на знание и оценка. Знанието отразява обективната същнос на действителността, оценката – нейното значение за човека.
Някои философи, като абсоютизират оценъчната страна на идеологията, твърдят, че изобщо неможе да се говори за истина при идеологическото съзнание. То не отразява действителността, а изразява нашето отношение към нея.
Според някои наивни представи, съдържанието на идеологията, щом съответствува на нашите интереси, е истинно. Така се стига до приемане на желаното за действително. Идеологическата манипулация в това се и състои - да се накарат хората да повярват във фалшиви ценности и обречени каузи, както и в идеи чужди на техните интереси.
Идеологията може да бъде:
Научна – ако съдържащото се в нея знание е плод на научното познание;
Ненаучна – ако това знание е ненаучно;
Прогресивна – ако служи за прогресивно изменнение на света;
Реакционна – ако се използува отреакционни сили против прогреса на обществото;
Тук се налага уточнение – общественият прогрес има като критерии свободата на човека. Всяко прогресивно развитие предполага нова, по-висока форма и степен на свободата на човека, на всички хора, на обществото.
2. Идеалът като най-важен елемент на идеологията и неговата роля в политиката
Всяка идеология има за задача преди всичко да представи социалния идеал на класата, на която тя служи, чийто интереси изразява. Идеалът придава на идеологията голяма въздействуваща сила върху цялото общество.
Що е идеал? Идеалът е представа за съвършенното общество изпълняваща ролята на основна цел на обществото за продължителен исторически период. В съдържанието на социалния идеал влиза на първо мяст представата за съвременния човек като член на това общество, хармонично изграден в интелектуално, нравствено и физическо отношение. На второ място, тук влиза представата за съвършенната организация на обществения живот, при която отсъствуват престъпността, бедността, неграмотността, подтисничеството и експлоатацията. Цялото това съдържание на социалния идеал се е оформило в процеса на развитието на философията от древността до наши дни. В различните философски системи са разработвани различни негови страни, като най-богато и многостранно е съдържанието на комунистическия идеал
Идеалът оказва мощно въздействие върху полиетиката, осбено върху нейните цели и върху избора на средства за тяхното постигане. Но тъй като идеалът все пак е абстрактна система, проектирана в бъдещето с голяма степен на неопределеност, а политиката – конкретна дейност на хората със строго определени, фиксирани точно във времето цели, тя не винаги може да се съобразява непосредствено с изискванията на идеала. Така че ако мирът е съставна част на всеки хуманен идеал, то политиката в много случаи допуска воденето на война. Явно е че връзката между хуманния идеал на дадена политика и войната като продължение на същата тази политика не е непосредствена, а опосредствувана. Тази връзка обаче напълно се разпада при война с оръжия за масово поразяване, защото никаква политическа цел не може да оправдае използуването на такива оръжия.
Когато политиката е несъвместима с идеалите на хората, класите, които я провеждат, скриват оттях истинските и цели. Розкриването на истинската политическа цел може да стане само като се види връзката на дадената политика с икономическите интереси на съответната класа. Например, войните на САЩ в началото на ХХІ в.може да бъдат обяснени единствено с интересите на международните монополи в тази страна, които имат решаващо влияние върху политиката на нейното правителство.
ІV. ПОЛИТИЧЕСКА СИСТЕМА
- Същност на политическата система
Политическата система е съвкупност от всички обществени институции, учреждения, организации и партии, отношенията между които са обусловени от икономическите интереси на класите и другите социални групи, а дейността им е подчинена на овладяването и използуването на държавната власт. Политическата система е свързана с управлението на обществото доколкото в нея влизат основните управленчески институции. В същото време тя излиза извън неговите рамки, тъй като обхваца и онези обществени организации и партии които сами по себе си не принадлежат към управленческите звена на обществото, макар че се стремят да влияят върху тях.
В политическите среди понякога се използува понятието „управляваща партия”. В строгия научен смисъл обаче това понятие е некоректно. Никоя партия, независимо от това, дали е овладяла държавната власт или не, не управлява непосредствено обществото. Обществото се управлява от държавните органи. Но партията, която държи властта в ръцете си управлява държавата, т.е. взема решения за това, какви цели да постигнат държавните органи в своята дейност. Това става посредством участието на нейните членове в дейността на държавните органи.
Следователно трябва да различаваме официалните от неофициалните елементи на политическата система. Официални са тези коити непосредствено представляват обществото като цяло, а онези елементи, които непосредствено представляват интересите на ограничен кръг от хора, са неофициални участници в политическата система. Например, държавният глава, правителството, парламентът са официални елементи на политическата система, докато партиите и обществените политически организации са неофициални елементи.
- Развитие на политическата система
Политическата система се развива в хода на обществената история. Една е била политическата система на древния Рим, друга – на средновековна Европа, трета - на съвременното буржуазно общество, применно в САЩ. Освен това в даден исторически период в различните страни има политически системи с по-голями или по-малки различия помежду си.
Върху оформянето на дадена политическа система влияят различни фактори. Сред тях на първо място е съотношението на класовите сили в обществото. Голямо значение имат също традициите, политическата култура, а и не на последно място външнополитическият фактор.
Да видим например как се формира политическата система в България през периода 1989 - 1991 г. Този период именно е решаващ за съвременната политическа система на нашето общество, която може да бъде определена като класическа форма на буржуазна парламентарна многопартийна демокрация. Първият и основен фактор – класовият – при нейното създаване се характеризира със следните особености.
В страната се оформяше с ускорени темпове новата българска буржуазия на базата на партийно-държавната номенклатура от преди 1989 г. и наследниците на старата капиталистическа класа отпреди 1944 г.
И двете групировки се стремяха жадно към общонародното богатство създадено по времето на социализма. Разликата между тях беше, че едните владееха голяма част от постовете на държавното управление на икономиката, а другите, имаха пълната подкрепа на международния капитал, който се надяваше с тяхна помощ, да трансформира икономиката на страната във вид удобен за интересите му. Въпреки тайните си предпочитания световният капитал разчиташе и на двете групировки, сред които имаше добре подготвена и точно направлявана агентура за влияние. Затова в крайна сметка те установяваха консенсус по най-важните политически проблеми: приемането на програмата „Ран-Ът”, ориентацията към ЕС и НАТО, подкрепата за агресивната политика на САЩ на Балканите, Блиския и Средния изток.
Значи при своето формиране новата българска буржуазия си създаде две политически партии – БСП и СДС, борбата между които по същество беше борба за това, кой да приватизира общественото богатство.
Идеологическата фразеология на БСП беше около безсъдържателната категория „социална пазарна икономика, а на СДС – около също така безсъдържателната категория „пазарна икономика”.
Силен фактор беше външно политическият. През 1989 – 1991 г. СССР беше в процес на разпадане поради пълната капитулация пред империалистическия натиск на кликата на Горбачов и не можеше да влияе върху процесите у нас. Затова пък влиянието на вдисоко развитите капиталистически страни, на първо време на САЩ ,беше решаващо. Никога в политическата история на България чужда политическа сила не се е чувствувала така комфортно в нашата страна, както управляващите на САЩ. Причината е една – върхушката на бившата БКП бе изоставила напълно комунистическите идеали, бе поела курс към „демократично капиталистическо общество” (за прикритие в определен момент бе въведено понятието „демократичен социализъм”) и така трудещите се останаха без политическо ръководство, което да защитава техните интереси. Те бяха оставени в плен на демагогските синдикати КНСБ и КТ „Подкрепа”, които политически принадлежаха към двете крила на новата българска буржуазия.
При отсъствието на каквато и да било опозиция на курса към капитализма политическата система на българското общество не можеше да се оформи другояче, освен катобуржуазна парламентарна многопартийна демокрация. Тази система отразява:
а) Безусловното икиномическо и политическо господство на новата българска буржуазия;
б) Пълната идейна и политическа безпомощнот на трудещите се класи в България.
V. МОНАРХИЯ И РЕПУБЛИКА
1. Определения
Монархията и републиката са противоположни политически системи от гледна точка на начита на персонифициране на държавната власт. При монархията е в сила наследствения принцип, при републиката - упълномощаване от народа.
Държавният глава при монархията има различни наименования според националните традиции: цар, император, крал, кайзер, султан... При републиката народът или народните представители избират президент, председател...
Монархията има две разновидности
а) Абсолютна монархия – когато монархът е пълен господар на страната и назначава заканодателната и изпълнителната власт.
б) Конституционна монархия – когато неговата власт е ограничена и определена с Коституция.
Републиката от своя страна може да бъде президентска или парламентарна.
Президентска република – Избраният от народа президент назначава правителство (с или без одобрение от парламента).
Парламентарна република – Избраният от народа президент избира правителство.
Класово политически смисъл на монархията и републиката
Защитниците на монархията често заявяват, че тя изразявала единството и целостта на нацията и държавата, че без тази институция ще настъпи всеобщо разложение. В действителност монархическият институт е израз на господството в обществото на дадена каста, оформила се на основата на родствено- класов принцип.Овладяла държавната власт , тази група овладява и икономическите структури в утвърдилата се историческиикономическа организация и ги подчинява на свойте интереси.Тя толкова по-стабилно стои на върха на политическата пирамида, колкото по-добре се вписва в икономическия строй.
След освободителната руско турска война по решение на Великото народно събрание то 1878 г. в България е присаден монархическия институт. Защо? Защото повечето от Великите сили в Европа са монархии ( Русия, Германия, Англия, Австро-Унгария...), съседите също са монархии и при това положение новата българска държава би имала най-малко проблеми, ако също в политическо отношение е монархия. Но кой да бъде монархът, това е нелек проблем, защото следите на старите български династии от преди турското ровство вече са били загубени, а съперничеството между великите сили за влияние в България е било голямо. След непродължителни задкулисни борби между великите сили и техните протежета в България е намерена компромисна фигура – Ал. Батенберг.
Батенберг и свитата му, разбира се, нямат нищо общо с историческите корени на българската държавност. Те са присадена върху основата на младия български капитализъм политическа върхушка. Неразвитите още капиталистически икономически отношения са се нуждаели от политически либерализъм и затова творците на Търновската конституция от 1878 г. са определили на княза твърде ограничени правомощия. Князът заема своето място, но ролята, която му е отредена, съвсем не съответствува на неговите представи, формирали се в дворцовите среди на Австро-Унгария и Германия. Той и наследниците му на престола Фердинанд и Борис, са в непрекъсната борба с либералните среди на буржуазията както по въпросите на вътрешната, така и по въпросите на външната политика.
Основен носител на консерватизма в политиката преди 9-ти ІХ. 1944 г. е дворецът и едрата българска буржуазия, които се опитваха да монополизират икономическата система с помощта на чуждия – главно германски – капитал. Това обуслуви и тяхното фашизиране между двете световни войни.
Републиканският политически строй се опира на либерално-демократическите среди в обществото. Икономически той е свързан със средната и дребна буржуазия, която търси простор за реализация на своите икономически интереси. Народните низини – наемни работници, бедни селяни – също са за република, но при определени условия се поддават на манипулация и от консервативни монархически среди.
През ХХ в. Монархическата институция в света претърпя пълен крах. Ликвидирани бяха монархиите в Русия, Австро- Унгария, Германия, Италия, Китай, на Балканите, в много арабски страни, монархическите институции в такива страни като Англия, Белгия, Холандия, Швеция, Испания и др се превърнаха само в смволи на държавността, като оставиха всички въпроси на управлението на буржуазно демодратическите институции. Опитите за възраждане на монархиите в началото на ХХІ в. в такива страни, като България, Сърбия, Албания и Румъния са обречени. Монархията е отживял времето си политически строй.
VІ. ДЕМОКРАЦИЯ И ДИКТАТУРА
Старогръцкият термин „ демокрация” буквално означава власт на народа. С течение на времето неговото съдържание се конкретизира като власт на мнозинството. Властта на мнозинството не винаги означава власт на народа.
В различните политически системи по различен начин се конструира съдържанието на понятието „мнозинство”. То има класов смисъл. Така в робовладелската демокрация става дума за мнозинство, от което са излючени робите, които са били основната производителна сила на обществото. Демокрацията при феодализма, доколкото е съществувала в някои исторически моменти, също е означавала власт на икономически господснвуващата класа – феодалите. Борбата на абсолютизма срещу феодалната демокрация е била и борба за обединението на разпокъсаните феодални княжества в единни държави в края на средновековието.
По време на капитализма демокрацията има ярко очертан буржоазен смисъл и съществува само тогава, когато не заплашва устоите на капиталистическия строй.
Вярно е , че капитализмът дойде на историческата сцена в името на равенството, братството и свободата на всички, че в процеса на своето установяване и развитие той руши непрекъснато всички национални, религиозни, съсловни, расови и политически окови. Но всичко това капитализмът прави само дотолкова, доколкото те са пречка за растежа на капитала. Затова капиталистическият начин на производство в САЩ дълго време беше съвместим с расовото робство, а до 60-те години на ХХ век спокойно съжителстваше, нещо повече – черпеше сили за своето развитие от съществуването на колониализма. Пак върху основата на капиталистическия начин на производство се роди и политическата система на фашизма с нейните претенции за „нов световен ред”, в който Германия става господар на човечеството, а в съвременните условия вече е в ход опитът за установяване също на”нов световен ред”, само че господар да бъдат САЩ.
От всичко това следва, че демокрацията при капитализма съвсем не е всеобхватна и универсална обществена ценност, а политически строй, който е подчинен на капиталистическия начин на производство.
С подкрепата на САЩ демокрацията в Чили беше ликвидирана и заместена с фашистка диктатура, защото беше довела на власт социалистическо правителство. Антитеза на демокрацията в рамките на капитализма е диктатурата. Докато демокрацията е власт на мнозинството, оформило се в резултат на всеобщо, равно и пряко избирателно право, то диктатурата е власт на малцинството, опираща се не на закона, а на насилието.
Буржоазията предпочита да господства в обеществото чрез демокрацията. Това тя прави:
1. Като подкупва и измамва част от избирателното тяло да гласува за нейните представители, се обрисуват от средствата за масова информация като „народни” хора, като хора, които мислят само за интересите на народа;
2. Като отстранява или отблъсква от избирателния процес повечето от избирателите, които не вярват на нейните политически манипулации.
Вторият контингент от избирателното тяло понякога става толкова голям, че превишава всички реални гласоподаватели. При това положение т. н. „мнозинство” в буржуазния парламент се оказва избрано обикновенно с 25 – 30 процента от имащите право на глас. При това положение буржоазната демокрация съвсем не е власт на народа. Това е власт на едно малцинство, което формално се легитимира като упълномощено от народа да управлява обществото.
Но в определени моменти в системата на буржуазната демокрация, настъпва криза. Доверието към буржоазните партии, въпреки подкупите, психологическия натиск, манипулациите на общественото мнение, рязко пада и става невъзможно по легитимен начин да се сформира управляващо мнозинство. Понякога доверието се насочва към такива опозиционни сили, които са готови да ликвидират капитализма. В такива моменти пред буржоазията няма друга възможност, освен да установи фашистка диктатура. Но има и случаи, когато и това не може да спаси системата на капитализма.
VІІ. ОБЩЕСТВЕНО - ИКОНОМИЧЕСКА ФОРМАЦИЯ
1.
Понятие за обществено-икономическа формация
Всяко общество на определена степен от своето цялостно развитие се оформя като обществено- икономическа формация Формацията е цялостната система на обществото и се характеризира с определен иторически тип икономическа база и съответствуваща на нея правна и политическа надстройка. Времето в което съществува дадена формация, варира от няколко хилядолетия до няколко века. В настоящия момент човечеството се намира в преход от капиталистическата към комунистическата обществено-икономическа формация. Този преход е световен процес.
Какво включва преходът към комунистическата формация?
ПЪРВО, постепенно преодоляване на всички форми на капиталистическа собственост и замяната им с общонародна и кооперативна собственост;
ВТОРО, постепенно преодоляване на стоковото производство и замяната му с производство на материални и духовни ценности, разпределяни на основата на потребностите на хората;
ТРЕТО, постепенно преодоляване на политическата организация на обществото и замяната и с обществено самоуправление.
Вероятно преходът към новата формация ще продължи не по-малко от век и половина, като ще изисква в близко бъдеще да се преодолеят най-агресивните и опасни за бъдещето на човечеството форми на политическа организация на капитализма като НАТО, империализмът на САЩ, европейската олигархия и др.
Едно от основните условия за установяването на комунистическата формация ще бъде преодоляването на религиозния фанатизъм.
Отхвърлянето на капитализма от народите ще става под формата на социалистическа революция. Революцията слага край на старата и поставя начало на новата обществено-икономическа формация. Контрареволюцията връща обществото от новата в старата обществено-икономическа формация. Това е възможно, но само като временен зиг-заг в историята, за който съществуват определени причини.
2. Революция и контрареволюция в съвременната епоха.
Всяка революция е породена в крайна сметка от конфликта между производителните сили и производствените отношения. Казано с други думи, всяука революция е породена от това, че народът не приема съществуващите отношения на собственостк, обявява ги за несправедливи и желае нови отношения на собственост, в които вижда реализация на принципа на справедливостта.
Значи в основата на всяка революция стои икономическия интерес на прогресивната класа.
Непосредствените причини за революцията обобщено се изразяват с категорията „революционна ситуация”.
Под революционна ситуация разбираме такова състояние на обществото, први което управляващите вече не могат да управляват, а народните низини повече не искат да живеят по стария начин и тяхната активност се повишава рязко.
Цялата тази съвкупност от елементи на революционната ситуация образува обективните условия на революцията. Те са показател за кризата на обществения строй. Но сами по себе си не са достатъчни, за да има революция. Само когато се съчетаят със субестивния фактор в лицето на политическия авангард на прогресивната класа, революционната партия, революцията става неизбежна. Единството на обективните условия и субективния фактор е основен закон на революцията.
Ако субективният фактор отсъствува, революция не става. Революционната ситуация предизвиква обикновенно козметични промени в политическата надстройка – смяна на правителството, насрочване на нови избори при променена конфигурация на политическите сили. В отделни случаи евъзможен и насилствен политически преврат с помоща на армията, при който се разтуря парламентът, забраняват се политическите партии и се установява военна диктатура. За успокояване на общественото мнение може да бъдат пожертвани някои политици – да влязат в затвора или дори да бъдат разстреляни, ако тяхната политическа дейност е свързана с тежки престъпления спрямо народа. Основната цел е да се спаси обществения строй.
Когато е налице революционна ситуация и субективен фактор на еволюцията, първата задача на субективния фактор е да поведе масите за завземането на държавната власт.
Втората задача е преврат в цялата политическа надстройка: нова конституция, нова държавна организация, нова партийна структура. Партиите, които преди революцията са били опора на политическия строй, трябва да изчезнат. Тяхното място трябва да се заеме от онези политически партии, които приемат революцията и ще работят за постигане на нейните цели. Когато революцията има социалистически характер, това ще бъдат партиите на левицата. Това е възможно, ако след завземането на държавната влас се установи диктатура на революционната класа, която в съвременната епоха може да бъде само диктатура на пролетариата.
VІІІ. ДИКТАТУРА НА ПРОЛЕТАРИАТА И СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ДЕМОКРАЦИЯ
Понякога някои политолози търсят и откриват формални сходства между военната диктатура от фашистки тип идиктатурата на пролетариата. Общото се вижда в това , че и едното и другото означават насилие, което се опира не на закона, а на въоръжената сила. Но в същото това определение, което фиксира общото между двете диктатури, е отразена и противоположостта между тях. Защото двете „диктатури” са наистина противоположни по своята същност обществени явления.
Докато военно фашистката диктатура си поставя за цел увековечаване на отживелия времето си обществен строй, в който господствува капиталистическата върхушка, диктатурата на пролетариата си поставя за цел неговото преобразуване в социализъм – по-висш обществен строй, с повече права и свободи на хората, с по-висши форми на демокрацията и социалната справедливост. Докато субект на военнофашистката диктатура е върхушката на експлоататорската класа в обществото, субектът на диктатурата на пролетариата е класата на наемните работници, която извършва революцията, за да освободи себе си и обществото като цяло от наемното робство.
Диктатурата на пролетариата е инструмент на работническата класа за извършване на революцията, т.е. на кочествения скок от капитализма към социализма.
Докато военнофашистката диктатура е унищожение на всякаква демокрация, диктатурата на пролетариата е средство за изграждане на нов исторически тип демокрация – на мястото на буржоазната демокрация, която в навечерието на революцията е претърпяла своето пълно фиаско.
За да се прамине към социалистическата демокрация, е необходимо да се изпълнят следните условия:
Първо, в областта на икономиката да победят напълно социалистическите производствени отношения. Това означава, че експлоататорските класи ще бъдат икономически ликвидирани. В обществото ще има само трудещи се.
Второ, в областта на вътрешната политика да се сломи напълно желанието на бившите експлоататорски класи да извършват контра революция. Това означава да се изгради трайно морално-политическо единство на обществото върху основата на принципите на социализма.
Трето, в областта на културата – да се повиши културното ниво на всички членове на обществото до такава степен, че да бъдат в състояние да разграничават истинските от фалшивите културни ценности. Това означава в общественото съзнание да се преодолеят напълно рецидивите на буржоазния морал и буржоазната култура.
При постигането на тези условия ще стане възможна и социалистическата демокрация.
Но какво е съдържанието на социалистическата демокрация? Социалистическата демокрация това е политическата система на социалистическия обществен строй. Нейната същност е: власт на мнозинството от трудещите се, изградена на основата на закона.
За да се разбере това определение, трябва да се вземе предвид, че:
1. При социализма няма други класи и по-малки социални групи, освен трудещи се;
2. Законът при социализма е правна форма на изразяване на интересите на всички трудещи се;
3. При единството на основните интереси на всички трудещи се, само мнозинството може да определя вътрешната и външна политика на държавата;
4. Що се отнася до партията на трудещите се, нейната роля в политиката на държавата ще зависи от това, доколко тя съумява да изрази интересите на всички трудещи се. Ако това не се получава, трудещите се трябва да имат правото и възможността да си създадат нова партия. При това положение те може да имат две или повече партии, които да се състезават за доверието им, да сключват споразумения помежду си върху основата на принципите на социализма.
Така реализирана, социалистическата демокрация е наистина по-висш исторически тип от буржоазната демокрация. И тя ще бъде постигната рано или късно, защото закономерно произтича от класовата борба в съвременното каиталистическо общество и в прехода към социализма.
Социалисткическата демокрация е резултат на определен исторически процес, движеща сила в който е борбата на трудещите се за освобождение от наемното робство, против експлоатацията и против цялата политическа система на измамване и социално подтисничество.
ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ
В изложените тук „ Тезиси за политологията” няма позовавания на други автори, няма и полемика. В същото време обаче, те от една страна, се
